Едно облаче си летеше волно из небето. Ту се разтягаше, ту се събираше, ту се разтваряше и ставаше полупрозрачно, ту се сгъстяваше и потъмняваше. Харесваше му да си играе с вятъра и да приема различни форми, а после така им се наслаждаваше. Най-много от всичко харесваше да се шири самичко из целия небосвод. Да, така се чувстваше истински значимо и важно и някак му беше по-спокойно като нямаше други облаци наоколо.
За нещастие обаче не винаги му се отдаваше такава възможност. Съществуваха още много облаци – малки и големи, светли и тъмни. Всеки със своята си представа за ред и красота.
Облачето изпитваше голяма трудност да общува с тях. Понякога при срещата се сливаше с тях и после му беше почти невъзможно да се отдели цяло, друг път, наблюдавайки различията помежду, изпълнен с нетърпимост и гняв, се начумерваше така, че припламваха искри помежду им.
Един ден толкова се беше ядосало на един голям сив облак, че съвсем се беше сгъстило и разраснало. Дори сгряващите лъчи на слънцето не успяха да омекотят страстите му, колкото и да го обливаха в розово. Да, облачето си искаше своето и изобщо не беше съгласно да отстъпи. Сивият облак също. Светкавиците помежду им започнаха да раздират небето, а тътенът от сблъсъците им се чуваше на километри. Битката беше епична. Часове наред никой не успя да вземе надмощие и накрая и двамата заплакаха от изтощение. Плакаха дълго – заради себе си, заради това, което не са получили, или заради всички пропуснати възможности да се разберат мирно.
Когато бурята отмина, от облачето почти нищо не беше останало. Нямаше желания, копнежи, страсти, дори радостта вече я нямаше. Само една дълга и всепроникваща тишина. Облачето знаеше, че това е естествена част от кръговрата и не се съпротивляваше. Търпеливо започна да се събира, за да може отново да играе с вятъра, да се къпе в лъчите на слънцето и да – да се среща с другите облаци, защото така преоткриваше отново и отново себе си. Всеки път с все по-голямо разбиране и дълбочина.
Автор: Ивилина Зафирова
тел: 0898417727
