Скръб и приемане на РАЗДЯЛАТА

Раздялата е неминуема спътница в живота ни от самото ни раждане – разделяме се в майчината утроба, с носенето на ръце, с приятелите от детската градина, от училище, с безгрижието на детските игри, с работа, партньорства, с някои от близките ни хора... С всеки изминал ден се разделяме с частица от живота ни; с възможностите, които имаме; с мечтите си; с част от идентичността ни.

 

Всяка раздяла носи скръб – понякога малка, друг път голяма. Да си позволиш напълно да изживееш и преработиш скръбта е от решаващо значение за изцелението и цялостното ни благосъстояние. Потискането на емоциите може да доведе до продължително страдание, докато признаването и приемането на болката може да улесни процеса на скърбене.

 

Скръбта не се случва на стадии, няма определено времетраене, закономерност – може да предизвика объркване, тъга, гняв, срам, вина, лекота и освобождаване – понякога последователно, друг път на куп. Скръбта е процес на асимилиране на всичко случило се в контакта преди раздялата, докато достигнем до отдаването на почит на връзката и на липсата ѝ. 

 

Цикъл на промяната

Знаете ли как преследвате своите цели и къде се спирате, преди да сте стигнали до тях? Запитвали ли сте се дали осъзнавате и удовлетворявате нуждите си?

По-задълбочени отговори на тези въпроси може да намерите с помощта на Гещалт терапията с концепцията за Цикъла на преживяване (също наричан и Цикъла на промяната или Цикъла на контакта и др.).

Промяната е нормално, здравословно и жизненоважно условие за съществуване. За да се учим, развиваме, растем и процъфтяваме, е нужно постоянно да се променяме. Целият живот е един постоянен процес на промяна – средата постоянно се видоизменя и всички живи организми е нужно да се адаптират, за да оцелеят. Това е нашата природа.

В един здравословен цикъл на промяна ние излизаме от състояние на чист потенциал, където съществуват всички възможности; осъзнаваме нещо „липсващо“; съзнателно идентифицираме „потребността“, която имаме нужда да удовлетворим; подготвяме се за действие; действаме за посрещане на тази нужда; наслаждаваме се на удовлетворението на тази потребност; и след това се връщаме към състояние на покой, където съществуват всички възможности. Ако в този цикъл има някакво прекъсване ( например защото искаме да избегнем повтарянето на минали преживявания) или смущение на контактната граница (извършваме действието, а не получаваме желания резултат), не задоволяването на нашите нужди, може да доведе до дълбоко чувство на неудовлетвореност или до трескаво повторение на едно и също действие. Имайки осъзнатост за цикъла на преживяване и за пречките, които си поставяме, можем да се научим да прекъсваме прекъсвания, така че цикълът да може да се придвижи към пълно завършване и изпълнение. 

За пръв път концепцията на цикъла на взаимозависимост на организма и околната среда е предложена от Фриц Пърлс в „Его, глад и агресия“(1947). След него по модела са конструирани различни диаграми като тази, която ще опиша тук, е тази на Зинкер (Цикъл на осъзнаване – възбуда – контакт, 1977). Моделът предоставя информация за това как ставаме съзнателни за нуждите си и как ги посрещаме, за да достигаме пълния си потенциал. Ето как протича цикълът:

• Процесът започва със сенсибилизация – в човек се поява ново усещане, което го вади от състояние на покой. Това е точката, в която възниква нов импулс първо, като само телесно усещане или стимул, за който може и да не сме все още наясно. Стимулът може да е външен – нечие изискване например, или вътрешен - нуждата ни от храна, която се появява като телесно усещане.

• Осъзнаването настъпва в момента, в който сме забелязали усещането и осъзнаваме значението му, което е възможно да предизвика безпокойство или възбуда.

• Мобилизиране на енергия за действие: колкото повече повишаваме осъзнаването си, толкова по-ясна става обектът, който предизвиква промяната, а с тази яснота се мобилизира и енергията, необходима да се осъществи връзка с този обект. Например: усещам, че изпитвам сухота в устата и започвам да изпитвам силно желание да пия вода; или по време на среща с колеги в мен се наддига леко раздразнение – разбирам, че имам желание да изразя своето мнение по разглеждания въпрос, което се различава от вече чутото.

• Действието представлява буквалното активиране на мускулите си и извършването на движението. То води до контакт, създавайки условия за промяна. Например: отварям си устата, за да кажа нещо или ставам, за да си взема ябълка.

• Контактът е момента на свързване с обекта, който е събудил интереса. Той може да представлява разговор с някой, хранене, творчество, спортуване и т.н.

• Успешният контакт е последван от чувство на удовлетворение.

• След това настъпва оттеглянето за усвояване и интегриране на новия опит. Преживяването става част от нас и може да допринесе както за израстването ни като личност, така и за растежа ни като група. Сега можем да се оттеглим и да се върнем към състояние на покой, в който сме отново отворени за нови импулси. Нарича се още точка на творческо безразличие.

Съпротиви, прекъсвания на преживяването и начини за справяне с тях

В идеалния вариант този цикъл протича гладко и естествено от началото до края и човек преминава безпрепятствено през преживяванията си.

Там, където промяната не се случва, нуждите на човек не могат да бъдат задоволени и изпълнението не може да бъде постигнато, се наблюдават прекъсвания или смущения на границите в цикъла на промяната. По същество те са творчески приспособявания, които първоначално са се формирали като най-добрият възможен начин за справяне с трудна ситуация. Те не са нито едностранно положителни, нито отрицателни, но е възможно да не са адекватни в контекста на текущата ситуация. Тези нарушения могат условно да се разделят по етапите, за които са най-характерни. Ето какви са те:

• Десенсибилизация. Това е процес на намаляване на емоционалната реакция на човек към стимулите от околната среда ( предимно към негативните). Например човек може да няма усещане за студ или да се вцепени при загуба на близък. Степен на десенсибилизация присъства и във всяко пристрастяващо поведение.

Ако някой иска да възвърне чувствителността си към усещанията, може да упражнява сканиране на тялото от върха на главата до пръстите на краката или обратно, в което да се съсредоточава във всички появяващи се усещания. Също можете да обръщате повече внимание на миризмите, текстурите, вкуса и аромата на храната, докато се храните.


• Дефлексия или отклоняване от директен контакт. Това е процес на избягване на осъзнаване или на поведение – например човек може да се усмихва и да е прекалено любезен, когато се сблъсква с враждебност от отсрещната страна. Честото използване на обобщения и класификации; отклоняващи въпроси, вместо директен отговор; обсъждане на миналото, вместо настоящето; употребяването на „ние“ и „ти“ местоимения вместо „аз“ – всичко това са белези на отклоняване от контакта.

За да си възвърнете осъзнатостта, е нужно да практикувате развиване на неосъждащо осъзнаване на нуждите си чрез оставане с усещането, чувството или мисълта и разбиране на смисъла, който имат те за вас.


• Интроекция – поглъщане на цели съобщения от околната среда, без да се развива способността за разграничаване, което води до изграждането на вътрешен наръчник с абсолютни правила, които „трябва“ да се спазват. Само по себе си интроекцията не е нито отрицателна, нито положителна – тя е част от процеса на учене. Ако човек в последствие си позволи да преразгледа наученото и да отхвърли идеите и преживяванията, които не са в синхрон със собствената му истина, той остава в контакт с чувствата си и нуждите могат да бъдат посрещнати. Когато, обаче, новите преживявания и твърдения са безусловно приети без въпроси или преценка, човек става подвластен на стереотипи, на рекламни лозунги, на чужди правила и ценности и идентификация с хората, които идеализира.

Освобождаването от интрокциите е процес на възвръщане на автентичността, в който човек е нужно да поставя под въпрос вярванията и убежденията си, следейки за телесните реакции и търсейки усещането на лекота и освободеност.


• Проекцията е объркването на „Другия“ (индивид, група или обект) с това, което съм „Аз“. При проекцията, подобно на дефлексията, също присъства откъсване от себе си, но то се изразява в проектирането на качества и чувства, които човек намира за неприемливи в себе си, върху другите, не защото не отговарят на неговата представа за себе си. Пример за негативния аспект може да е мъж, който е имал лош ден на работа и е гневен, може да се прибере вкъщи и да отговори на поздрава на жена си: „Я, по-спокойно! Какво си се разфучала!“. В положителен аспект човек може да вижда приятеля си като брилянтен и напълно да се отрича от собствения си блясък. Проекция може да се наблюдава и когато човек се дистанцира от тялото си, казвайки например „Вратът е напрегнат“, вместо „Напрягам си врата“.

Тук е нужно да признаем, че проекцията е съвместно създаден феномен – така, както едната личност хвърля нещо свое върху другата, така и другата е склонна да го приеме и същевременно условията в средата са подходящи за това. Затова процесът с освобождаване от проекции изисква освен осъзнатост и приемане на това, което осъждаме, също нерядко и честен открит диалог.


• Ретрофлексията е процес на задържане на емоции или отговори, предназначени за други хора в себе си, вместо да бъдат изразени. Напрапример ако се ядосаме на шефа, но сдържаме гнева си на работа; или ако лишаваме интимност и обич от любими хора. Често хората използват изрази като „ядосан съм. . . на себе си“ или „сам си го направих“. Точно както с броня човек се защитава от околната среда и съответно държи околната среда на разстояние. Това създава напрежение в мускулите, изисква много енергия и може да доведе до хронична болка и ставни проблеми.

За да се освободи човек от рерофлексия, може да започне да изразява емоциите си, физически да използва повече пространството и о свободи движението си например чрез танц или съзнателно движение.


• Егоизъм – процес, в който човек стои извън себе си и се самонаблюдава. Не е напълно във връзка с другия, но наблюдава себе си във връзката. Може да бъде полезен процес, когато има нужда да се оцени нечия способност, например при усвояване на ново умение като работа или шофиране. Може да бъде и деструктивен, когато човек се подлага на разрушителни самообвинения или самокритика. Еготизмът блокира спонтанността чрез контрол, тъй като човек по-скоро изглежда в контакт, отколкото да е реално в контакт, т.е не е в състояние да чуе или да забележи друг, освен себе си.

За да възвърнете спонтанността си, е нужно да бъдете в преживяването – да чувствате, действате, отговаряте на стимулите на околната среда, без да влизате в позицията на наблюдател. 

• Сливане (конфлуентност) или разпадане на контактната граница е процес, който води до липса на разграничаване на себе си от другия. „Ти“ и „Аз“ стават „Едно“. То по никакъв начин не е ограничено до партньорска двойка, може да възникне във всяка връзка между индивиди, групи, организации, раси или националности. Подобна липса на диференциация може да бъде красиво и обогатяващо живота изживяване, каквито са влюбването, пеенето в хор, творчеството и т.н. Може да бъде и съзависимост, в която човек не желае да открие собствените си ресурси и е нездравословно зависим от другия. В този случай сливането е характерезирано с пословичното „ние“ и всеки конфликт, който заплашва да наруши създадената система, се избягва, защото дори относително леко предизвикателство е вероятно да застраши съществуването на участващите.
Човек, който е в конфлуентна връзка, бидейки „по течението“ може да не стигне там, където наистина би искал да бъде, но ще изразходва много малко енергия, за да напредва.

Излизането от състоянието на сливане става с осъзнаването на самото сливане. Човек е нужно да се запита къде угажда на другите в ущърб на себе си; къде се откъсва от собствените си ценности, приоритети и интуиция в полза на другия или групата.

От всичко казано до тук, като заключение бих отбелязала, че всеки един начин за регулиране на контакта с нашата среда ще повлияе на всички други начини за регулиране на контакта и нашата среда ще се адаптира към нас.

Тревожност и стрес - как да си помогна?

 

       Често се случва да изпитваме стрес под различна форма – препускащи мисли, изпотяване на ръцете или други части на тялото, внезапно сърцебиене, пресъхване на устата, треперене. Понякога ни се иска да кажем нещо, а вместо да успеем да формулираме изречение, имаме чувство, че главата направо се е изпразнила. А може би се е случвало и да се притеснявате, че ще блокирате още преди важното събитие да се е случило и от това се чувствате още по-зле.

Хранителни разстройства

         Какво е хранително разстройство?

    Широко разпространено е погрешното схващане, че хранителните разстройства са избор на начин на живот. Хранителните разстройства всъщност са сериозни и понякога фатални заболявания, характеризиращи се със сериозни смущения в хранителното поведение на хората и свързаните с тях мисли и емоции. Екстремната заетост с храната, телесното тегло и образа на тялото могат да доведат до сериозни физически и емоционални здравословни проблеми. Най-често срещаните видове хранителни разстройства включват анорексия невроза, булимия нервоза и разстройство на преяждане. При анорексия човек ограничава приема на калории и изпитва силен страх от напълняване, което води до изключителна слабост. При булимия се наблюдават епизоди на преяждане, последвани от компенсаторни поведения като самопредизвикано повръщане или прекомерни упражнения. Разстройството на преяждането се характеризира с повтарящи се епизоди на неконтролируемо хранене, придружени от чувство на вина, срам и дистрес. Хранителните разстройства могат да имат сериозни последици за физическото здраве, включително недохранване, увреждане на органи и дори смърт. Те също така значително влияят върху психичното здраве, причинявайки депресия, тревожност и социална изолация. Често хората с хранителни разстройства не търсят лечение и изобщо не съобщават за симптомите. Лечението на хранителните разстройства обикновено включва комбинация от терапия, хранителни консултации и, в тежки случаи, медицинска намеса.

Паник атаки - симптоми, причини и превенция

           Какво е паник атака?

    Паническата атака е внезапен и силен страх, който предизвиква тежки физически реакции, когато няма реална опасност или видима причина. Тя обикновено продължава няколко минути, но може да се почувства като цяла вечност, защото Пристъпите на паника могат да бъдат много плашещи. Характеризира се с учестен пулс, задух, болка в гърдите, треперене, замаяност, изпотяване, горещи вълни или втрисане, чувство за или загуба на контрол, притеснение за предстояща гибел и усещане за откъсване от реалността. Паническите атаки могат да се появят неочаквано или да бъдат предизвикани от определени ситуации, като говорене пред публика или преживяване на травматично събитие. Те често са придружени от силно желание за бягство или избягване на отключващата ситуация.

Депресия

     Случвало ли ви се е да се събудите и изобщо да не ви се иска да е станало ден? Да знаете, че трябва да станете от леглото, а да имате усещането, че нямате сили да се изправите? Да искате да си помислите за нещо приятно, а над главата ви да се е надвесил черен облак от тъга, апатия и безнадежтост?

    Ако тези състояния са често срещани в живота ви или този на някой от близките ви, е добре да се запознаете с депресивното растройство.

БЪРНАУТ - Как да го забележите и да го предотвратите

Изображение Gerd Altmann от Pixabay

    Чувствате се физическо и емоционално изтощени, безполезни и празни?  Поставяте ли често под въпрос стойността на работата си? Заставяте ли се насила да започнете да работите и липсва ли ви енергия да работите добре? Изпитвате ли липса на удовлетворение от свършеното? Губите ли лесно търпение с клиенти, колеги, работодатели или членове на семейството? 

    Ако ви е трудно да започнете деня си вдъхновени и ентусиазирани да следвате мечтите и целите си, ако през дена забравяте за тях и се отказвате да ги следвате, ще е полезно да научите повече за състоянието Burnout.

Идентичност и граници

Бих казала, че идентичността е динамичен процес, обусловен от взаимоотношенията между отделния човек със заобикалящата го среда. Тя има както вътрешно изживяване, търсейки отговора на въпроса „Кой съм аз?“, така и външно – „Къде намирам себе си в света?“, „С какво се идентифицирам?“

Обикновено търсим тези отговори, разглеждайки историята на собствения си живот, психологическите ни характеристики, социалното ни положение и взаимоотношения, възприемания ни потенциал за развитие и не на последно място – образа на физическото ни тяло.

Идентичността ни започва да се формира от ранна детска възраст и придобива най-голяма значимост през пубертета, когато, както Е. Ериксън открива, е възможно да настъпи криза, в която в по-голяма или по-малка степен изпитваме отчуждение и ролева обърканост. След този период идентичността се поддържа, разширява и свива, променя се по време на екзистенциалните кризи, през които преминаваме, до края на живота.