ДЕЦАТА ВИ НИТО СА ВАШИ УЧИТЕЛИ, НИТО ВИ КАРАТ ДА СТРАДАТЕ

В практиката ми често се натъквам на родители, които си признават, че децата им ги ядосват, че ги правят щастливи, че ги притесняват, че са най-големите им учители в живота и т.н. Аз самата като млада майка също смятах, че моите деца много умело ми натискат бутоните. 

Всъщност всичко това просто не е вярно!

Децата не са някакви гигантски мегамозъци, които правят всичко възможно да предизвикват чужди емоции, нито пък са вездесъщи духовни учители, дошли на този свят да ви покажат пътя на просветлението. Те са просто деца – малки човешки същества в процес на развитие – физически, умствено и емоционално, които водени от инстинкта си за оцеляване и удовлетворяване на базовите си нужди, търсят внимание и грижа от тези, които се грижат за тях. 

Как сойчето излезе от скривалището си

Рисунка Мариана Сърбова

        В един много тъмен лес, скътало гнездо в една много тъмна дупка в ствола на стар бор, живееше едно малко сойче. То не желаеше много много да поглежда света навън. Страхуваше се. Я някой бухал ще го нападне, я кълвач ще го накълве, я лисица ще го подгони. Не, навън определено не беше добро място за него. А дойдеше ли зимата  – онези безкрайни виелици, онзи сковаващ студ и липса на храна, тогава животът наистина ставаше безумно труден за младото сойче. Всеки ден беше изпитание за него. Изпитание, което то успешно преминаваше вече втора година.

Как да запазим здравия дух – своя и на децата си, в условията на социалната изолация или как да си осигурим свобода в ограниченията

Снимка на Esi Grünhagen от Pixabay

Ето ни в 7-мата седмица от социалната изолация поради Коронавирус 19. До тук най-вероятно и ние, и децата сме преминали през тъгата от загубата на срещи с приятели, близки, колеги и съученици, на игри на детски площадки, а също от загубата на бъдещи планове и доходи в една или друга степен. Сблъскали сме се и с напрежението от това всички да сме затворени да правим най-разнообразни дейности едновременно на едно място и с нуждата от предефиниране на границите помежду ни.

Когато детето започне да се държи непоносимо

Дори и в най-любящите семейства възникват ситуации, в които децата се държат невъздържано и грубо към околните или към себе си. Някои деца послъгват, други си взимат чужди вещи, а трети нападат с физическа или вербална враждебност. Често родителите са озадачени от поведението им. „Не знам какво ѝ става“, „Той не е такова дете“ споделят майки, а други направо смятат, че децата им по принцип се държат изключително неправилно. Често са обидени и огорчени, че всичките им усилия да се справят със ситуацията отиват напразно, а взаимоотношенията им се превръщат във влакче на ужасите, вместо в щастлива и хармонична идилия.

Феята с пъстрите крилца

        В Старата гора живееше една малка фея с пъстри крилца. Денем баща ѝ Слънце обагряше крилцата ѝ с всички цветове на дъгата, а нощем майка ѝ Луната рисуваше по тях красиви картини. Това, че двамата ѝ родители рядко се срещаха, не ѝ пречеше – тя знаеше, че винаги може да разчита на тяхната любов и подкрепа.

        Сутрин феичката ставаше със зората и танцуваше на окъпаните с роса поляни, после нежно събуждаше славеите и запяваше с тях. Денем играеше с катеричките, прегръщаше се с мечетата, гонеше се с лисичетата. Нощем нежно ги завиваше с приказния си воал и ги целуваше за лека нощ. А когато някой се наранеше или се изгубеше, винаги знаеше, че може да разчита на нейната помощ. Достатъчно беше да я извика, и тя веднага се отзоваваше. Феята много обичаше горските обитатели и горските обитатели много обичаха феичката.

        Една златна есен в Старата гора се появи палав и грозноват гном. Никой не разбра откъде е дошъл и как се е прокраднал незабелязан, но ето, че сега стоеше точно пред феичката и ѝ правеше реверанси. Тя му се усмихна нежно и се върна към заниманията си. През следващите дни гномът продължи да се държи мило с нея, но за съжаление отношението му към животните беше доста невъзпитано. Случваше се феичката да го види как грубо блъска вълка или удря глигана. Даже веднъж рязко го спря като го видя да замеря совата с камъни.

Играта – най-добрият начин да помогнем на децата да се справят с проблемите си

Снимка Pezibear от Pixabay

Всяко дете обича да играе.
Различават се само формите на игра. Независимо дали ще редят кукли или кули, дали ще влизат във въображаеми битки или истински словесни сражения с вас, дали ще искат да играят на магазин, училище или семейство, или ще разиграват куп други реални или измислени сюжети, децата имат нужда от играта. Те влизат в света на фантазията, за да преразгледат събития, които по един или друг начин са ги докоснали. Поставяйки пред себе си въображаемите герои и приемайки техните роли, те открояват случките от реалността, които са ги зарадвали, разтревожили, натъжили, разгневили, за да ги видят от по-различна перспектива и за да намерят нови стратегии за справяне с тях. При това със завидно усърдие те разглеждат една и съща тема отново и отново, докато намерят задоволително разрешение.

Как да помогнем на децата да изградят увереност и самоуважение

Често като родители мислим, че знаем по-добре от децата какво е най-подходящо за тях и определяме какво да правят, как да изглеждат, какво да консумират, какво да кажат и т.н. В повечето случаи това наистина е така, защото имаме повече житейски опит и знания, но не винаги. В желанието си да дадем най-доброто на децата си забравяме, че възможността те да взимат самостоятелно решения им осигурява вътрешна сила, увереност и усещане за лична отговорност. Единствено те знаят какво ги вълнува, ентусиазира и радва и ако ги подтикваме да се развиват в друга посока, в крайна сметка много е вероятно да се чувстват нещастни и неудовлетворени. Освен това, когато решаваме вместо тях, те постепенно започват да се спират да правят дори най-незначителните избори от страх да не се окажат погрешни.

Агресивно дете – как да постъпя?

 

Снимка на lisa runnels от Pixabay

Гневни крясъци, ритници, удари, обиди и заплахи, изпочупени вещи, тормоз над деца и животни – списъкът е дълъг, а ситуациите достатъчно зачестили, за да си затваряме очите. Околните търсят виновни, а родителите се борят ожесточено за своето право, изтръпнали от срам и безсилие.

Децата ни искат да са самостоятелни

Снимка на thedanw от Pixabay

Със  сигурност на всеки родител се е случвало да повтаря по няколко пъти на ден на детето си да си измие зъбите, да се облича за градина или училище, да учи, да си оправя стаята,  да се изкъпе и т.н., а детето като че ли изобщо да не чува какво му се говори или напълно игнорира наставленията, а да поеме самó инициативата да прави всичко това изглежда като мисията невъзможна. В най-добрия случай ще се спре да каже: „Не, не искам да го правя“.  Неодобрението на поведението му от страна на възрастния не само не върши работа, а напротив влошава ситуацията – съпротивата става още по-задълбочена и неосъзната.

„Искам го!“: Как да не лишаваме децата си от техните желания и да удържаме своите граници

Снимка Виктория Бородинова, Pixabay

С реклами навсякъде около нас, с красиви форми и вкусни аромати вниманието на децата ни постоянно е привлечено към хиляди вещи и удоволствия, от които в повечето случаи изобщо нямат нужда. Естествено, веднъж ангажирани, те започват неистово да копнеят за въпросната играчка, лакомство или начин на забавление и прилагат в действие всички стратегии за постигане на целта, които познават. Изходът от създалата се ситуация може да се окаже кошмарен и за родителите, и за децата, а също и за финансовото им състояние.
Въпросът е: Как да подходим към детето, за да удовлетворим и неговите нужди и да останем в съгласие със себе си?

СРАМ

Изображение: Ивилина Зафирова

Вината и срамът са главни средства за социализация според Йонтеф. Когато едно дете прави нещо, което е наистина неприемливо, като например нараняване на друго дете, заобикалящите учат детето, че това поведение е лошо. Когато детето прекрачи границите на уместност, провали или разочарова другите, чувството на реакция е срам. Срамът е влияние върху същността на човека. Той е част от процеса на промяна в нормалното развитие, когато съответства адекватно на ситуацията и не е преувеличен, прекалено суров или представлява глобално обвинение към човека.

Поставянето на граници – окриля или осакатява?

Фотография: Ronald Plett от Pixabay

Темата за нуждата на децата да им се поставят граници и сигурността, която те носят, напоследък е особено актуална. Въпросът е обаче как да се постави списъкът от „не прави така“, за да не се окаже, че вместо да изграждат стабилна основа, родителите стресират допълнително децата си и ограничават творческия им устрем и развитие. Ето някои принципи, които следвам при поставянето на граници и които са добре приети от децата, с които общувам:

Електронните екрани – помагат или вредят в развитието на децата?

Фотография: finelightarts от Pixababy

Всички до голяма или по-малка степен сме запознати с ползите от съвременните технологии. Ето например телефона – устройство, което можем да държим в дланта си, ни служи като портал към древната мъдрост и същевременно ни въвежда в последните нововъведения във всяка една област на живота, чрез него можем да се свържем с най-отдалечената точка на Земята; да работим; да си доставяме всичко необходимо и още толкова много неща. Едва напоследък започна да се говори обаче за вредите от употребата на технологиите. Макар и не толкова явни, вредните въздействия също са факт и информираността ни по въпроса ни помага да вземем по-адекватни мерки за защита на себе си и децата си от неблагоприятните влияния.

Как общуваме с децата си, когато заявяват „Не! Няма!“

Съвсем не е рядко да чуем тази форма на съпротива от страна на малчуганите от година нагоре, по различни поводи и в различни ситуации. Силата на експресивност също варира от тихо мърморене под носа до тръшкане на площад, изпълнен с хора, които вперват поглед във вас, за да видят какво се случва. Тази стресова ситуация е възможно да породи у нас многообразни емоции като напрежение, гняв, тревожност, страх и без да се усетим да превключим към механизмите ни за оцеляване.

Градивна ли е критиката?

 

Преди няколко дни дъщеря ми се прибра от училище развълнувана:

„Мамо, нали имаме едни кутии, в които да пишем добрите дела и лошите. Да знаеш, днес ги разглеждахме и тази за лошите постъпки беше пълна с листчета, а в другата нямаше нито едно!“

Натъжих се. Определено не вярвах, че децата не са способни на добрини, напротив, те са много мили и отзивчиви. Натъжих се, защото никой в класа им няма очи да ги забележи; защото това не е изолиран случай само в един клас, това е масова практика.

Подкрепа вместо помощ

Сигурно на всеки родител се е случвало да има момент, в който детето да му каже „Не мога“ и да потърси вниманието му по начин, по който е свикнало да го получава. Дали ще го погледне с очакване или ще започне да го напада или може би ще започне да напада себе си, няма значение. Много често ние приемаме поканата и запрятаме ръкави, за да се справим със задачата вместо него, или го поощряваме с „ ще се справиш, ти си голямо момче, виж с колко по-трудни задачи си се справял.“

Как да отглеждаме самостоятелни деца?

Една от най-основните характеристики на нашето време е забързаността. Ангажирани сме с толкова много дейности, които преливат една в друга в един безспирен кръговрат, че трудно се сещаме да се поспрем, за да видим къде сме, кои сме, какво искаме и дали наистина го постигаме. Още по-трудно е да видим децата си. Изискваме от тях да са самостоятелни – да се хранят сами, да се къпят сами, да се обличат сами, да се държат възпитано, да помагат в домакинството, да си пишат домашните сами и да внимават в клас… И с възрастта изискванията ни като родители се допълват с изискванията на другите роднини, учителите и обществото, а пътят, за да бъде постигнато всичко това, става все по-неясен, понякога дори невъзможен.