ДЕЦАТА ВИ НИТО СА ВАШИ УЧИТЕЛИ, НИТО ВИ КАРАТ ДА СТРАДАТЕ

В практиката ми често се натъквам на родители, които си признават, че децата им ги ядосват, че ги правят щастливи, че ги притесняват, че са най-големите им учители в живота и т.н. Аз самата като млада майка също смятах, че моите деца много умело ми натискат бутоните. 

Всъщност всичко това просто не е вярно!

Децата не са някакви гигантски мегамозъци, които правят всичко възможно да предизвикват чужди емоции, нито пък са вездесъщи духовни учители, дошли на този свят да ви покажат пътя на просветлението. Те са просто деца – малки човешки същества в процес на развитие – физически, умствено и емоционално, които водени от инстинкта си за оцеляване и удовлетворяване на базовите си нужди, търсят внимание и грижа от тези, които се грижат за тях. 

Как да запазим здравия дух – своя и на децата си, в условията на социалната изолация или как да си осигурим свобода в ограниченията

Снимка на Esi Grünhagen от Pixabay

Ето ни в 7-мата седмица от социалната изолация поради Коронавирус 19. До тук най-вероятно и ние, и децата сме преминали през тъгата от загубата на срещи с приятели, близки, колеги и съученици, на игри на детски площадки, а също от загубата на бъдещи планове и доходи в една или друга степен. Сблъскали сме се и с напрежението от това всички да сме затворени да правим най-разнообразни дейности едновременно на едно място и с нуждата от предефиниране на границите помежду ни.

Играта – най-добрият начин да помогнем на децата да се справят с проблемите си

Снимка Pezibear от Pixabay

Всяко дете обича да играе.
Различават се само формите на игра. Независимо дали ще редят кукли или кули, дали ще влизат във въображаеми битки или истински словесни сражения с вас, дали ще искат да играят на магазин, училище или семейство, или ще разиграват куп други реални или измислени сюжети, децата имат нужда от играта. Те влизат в света на фантазията, за да преразгледат събития, които по един или друг начин са ги докоснали. Поставяйки пред себе си въображаемите герои и приемайки техните роли, те открояват случките от реалността, които са ги зарадвали, разтревожили, натъжили, разгневили, за да ги видят от по-различна перспектива и за да намерят нови стратегии за справяне с тях. При това със завидно усърдие те разглеждат една и съща тема отново и отново, докато намерят задоволително разрешение.

Децата ни искат да са самостоятелни

Снимка на thedanw от Pixabay

Със  сигурност на всеки родител се е случвало да повтаря по няколко пъти на ден на детето си да си измие зъбите, да се облича за градина или училище, да учи, да си оправя стаята,  да се изкъпе и т.н., а детето като че ли изобщо да не чува какво му се говори или напълно игнорира наставленията, а да поеме самó инициативата да прави всичко това изглежда като мисията невъзможна. В най-добрия случай ще се спре да каже: „Не, не искам да го правя“.  Неодобрението на поведението му от страна на възрастния не само не върши работа, а напротив влошава ситуацията – съпротивата става още по-задълбочена и неосъзната.

„Искам го!“: Как да не лишаваме децата си от техните желания и да удържаме своите граници

Снимка Виктория Бородинова, Pixabay

С реклами навсякъде около нас, с красиви форми и вкусни аромати вниманието на децата ни постоянно е привлечено към хиляди вещи и удоволствия, от които в повечето случаи изобщо нямат нужда. Естествено, веднъж ангажирани, те започват неистово да копнеят за въпросната играчка, лакомство или начин на забавление и прилагат в действие всички стратегии за постигане на целта, които познават. Изходът от създалата се ситуация може да се окаже кошмарен и за родителите, и за децата, а също и за финансовото им състояние.
Въпросът е: Как да подходим към детето, за да удовлетворим и неговите нужди и да останем в съгласие със себе си?

Въпроси и отговори

Какво представлява срещата с гещалт терапевт?

Гещалт терапията е терапия, фокусирана върху процеса тук и сега. Терапевтът осигурява безоценъчно подкрепящо пространство, в което клиентът да е свободен да изследва себе си и да експериментира. Всяка среща е уникална, а експериментите, които се зараждат се базират на конкретното преживяване на непосредствения контакт. Благодарение на взаимодействието между терапевт и клиент, клиентът се освобождава от блокажите и недовършените дела, които могат да намалят удоволствието, удовлетворението и растежа; получава по-голяма яснота за себе си, за усещанията, чувствата, мислите и действията си; и има възможност да експериментира с нови начини на възприятие и взаимодействие. Като резултат клиентът се чувства по-пълноценен и творчески жив, по-цялостен и се реализира по-пълноценно.

СРАМ

Изображение: Ивилина Зафирова

Вината и срамът са главни средства за социализация според Йонтеф. Когато едно дете прави нещо, което е наистина неприемливо, като например нараняване на друго дете, заобикалящите учат детето, че това поведение е лошо. Когато детето прекрачи границите на уместност, провали или разочарова другите, чувството на реакция е срам. Срамът е влияние върху същността на човека. Той е част от процеса на промяна в нормалното развитие, когато съответства адекватно на ситуацията и не е преувеличен, прекалено суров или представлява глобално обвинение към човека.

Поставянето на граници – окриля или осакатява?

Фотография: Ronald Plett от Pixabay

Темата за нуждата на децата да им се поставят граници и сигурността, която те носят, напоследък е особено актуална. Въпросът е обаче как да се постави списъкът от „не прави така“, за да не се окаже, че вместо да изграждат стабилна основа, родителите стресират допълнително децата си и ограничават творческия им устрем и развитие. Ето някои принципи, които следвам при поставянето на граници и които са добре приети от децата, с които общувам:

Електронните екрани – помагат или вредят в развитието на децата?

Фотография: finelightarts от Pixababy

Всички до голяма или по-малка степен сме запознати с ползите от съвременните технологии. Ето например телефона – устройство, което можем да държим в дланта си, ни служи като портал към древната мъдрост и същевременно ни въвежда в последните нововъведения във всяка една област на живота, чрез него можем да се свържем с най-отдалечената точка на Земята; да работим; да си доставяме всичко необходимо и още толкова много неща. Едва напоследък започна да се говори обаче за вредите от употребата на технологиите. Макар и не толкова явни, вредните въздействия също са факт и информираността ни по въпроса ни помага да вземем по-адекватни мерки за защита на себе си и децата си от неблагоприятните влияния.

Как общуваме с децата си, когато заявяват „Не! Няма!“

Съвсем не е рядко да чуем тази форма на съпротива от страна на малчуганите от година нагоре, по различни поводи и в различни ситуации. Силата на експресивност също варира от тихо мърморене под носа до тръшкане на площад, изпълнен с хора, които вперват поглед във вас, за да видят какво се случва. Тази стресова ситуация е възможно да породи у нас многообразни емоции като напрежение, гняв, тревожност, страх и без да се усетим да превключим към механизмите ни за оцеляване.

Градивна ли е критиката?

 

Преди няколко дни дъщеря ми се прибра от училище развълнувана:

„Мамо, нали имаме едни кутии, в които да пишем добрите дела и лошите. Да знаеш, днес ги разглеждахме и тази за лошите постъпки беше пълна с листчета, а в другата нямаше нито едно!“

Натъжих се. Определено не вярвах, че децата не са способни на добрини, напротив, те са много мили и отзивчиви. Натъжих се, защото никой в класа им няма очи да ги забележи; защото това не е изолиран случай само в един клас, това е масова практика.

Подкрепа вместо помощ

Сигурно на всеки родител се е случвало да има момент, в който детето да му каже „Не мога“ и да потърси вниманието му по начин, по който е свикнало да го получава. Дали ще го погледне с очакване или ще започне да го напада или може би ще започне да напада себе си, няма значение. Много често ние приемаме поканата и запрятаме ръкави, за да се справим със задачата вместо него, или го поощряваме с „ ще се справиш, ти си голямо момче, виж с колко по-трудни задачи си се справял.“

Как да отглеждаме самостоятелни деца?

Една от най-основните характеристики на нашето време е забързаността. Ангажирани сме с толкова много дейности, които преливат една в друга в един безспирен кръговрат, че трудно се сещаме да се поспрем, за да видим къде сме, кои сме, какво искаме и дали наистина го постигаме. Още по-трудно е да видим децата си. Изискваме от тях да са самостоятелни – да се хранят сами, да се къпят сами, да се обличат сами, да се държат възпитано, да помагат в домакинството, да си пишат домашните сами и да внимават в клас… И с възрастта изискванията ни като родители се допълват с изискванията на другите роднини, учителите и обществото, а пътят, за да бъде постигнато всичко това, става все по-неясен, понякога дори невъзможен.